Тази книга е събрала глас, който говори тихо, но остава дълго.
Глас на човек, видял света отблизо — в очите на хората, в прашните улици, в неказаното между думите. Велизар Борисов не е писал, за да впечатлява. Писал е, за да остави следа — човешка, крехка, истинска.

Тук няма тежки метафори, измислени герои или престорена тъга.
Има живот — такъв, какъвто ни намира. Има обич — такава, каквато се дава. Има смисъл — онзи прост, но често невидим смисъл, който все търсим.

Всяко стихотворение е кратко пътуване до корена на човека.
До болката, която ни прави по-нежни.
До тъгата, която ни прави по-мъдри.
До любовта, която ни прави… хора.

„Последната дума е любов“ е книга за спомените, които топлят, за срещите, които променят, и за думите, които остават, когато всичко друго си отиде.

Тя е почит към един поет, който не се наричаше поет.
И към неговия тих, постоянен жест — да обича света, такъв какъвто е.